просто клишета или истинска реалност

След 30 години, човек може да бъде изненадан само и единствено с любов. Искрена, чиста, безрезервна и истинска. Целият друг цирк вече сме го виждали. А понякога чак ти се струва не реално за да е истинско. Трудно ти е да повярваш, че нещо толкова прекрасно може да се случи точно на теб, нещо клиширано и травиално, съвсем истинско и абсолютно реално, като оживяла приказка. От страх да не е поредния парад, не се доверяваме, затваряме се в себе си, за да изглеждаме умни просто игнорираме и мълчим. Собствената ни изолация се превръща в нашата саморъчно и доброволно сътворена затворническа килия на тишината - емоционалната тишина. Умението да се пуснеш по течението на вълните от емоции е рядкост в днешни дни, както е рядкост да можеш да превръщаш простите клишета в истинска реалност... просто любов

.... с мекотата на топъл шоколад и усмивка

   Хармония и мекота, разбирателство само с поглед. Желание да се разреши случая, за който всички казват, че вече е разрешен. Искам да е правилно и да ще има последствия. Може би негативни, но всеки се надява на щастлив край. Не знам защо в главата ми се блъска като топче за пинг понг "усещане за топъл шоколад" ....направо шоколадово фондю.
   Дали всичко е като фондюто, ако загори на дъното не е страшно - това са едни от най-вкусните моменти, а като изстине, става на подметка.
   Старите хора казват, че желязото се кове докато е горещо. Или има някаква предопределеност или е като листче с избеляла рецепта и тайна съставка на изтънчен италиански специалитет със 100 годишна традиция на приготвяне. Тайната съставка в повечето случай е любов и както старите италиански готвачи казват - колкото и да я търсиш, не можеш да я намериш там където я няма. А където я има, колкото и да се опитваш не можеш да я скриеш.
   Странно е какви асоциации прави човешкия мозък: аромати, моменти, цвят, спомен, картина, емоция, хармония, мекота. Като лимона или усещане за лимон и киселата физиономия която всеки прави, когато даже си представи вкусът му в устата си, вече го усещам. Дали всичко зависи от нашата предварителна настройка и предубеденост, дали лимонът ни носи свежест или само горчивина. Дали отпиваме чаша вода след всяко ястие, за да можем да се насладим? Или изпихме прекалено много от тази живителна течност, че загубихме усет и чак забравихме какво точно искаме да усетим? Има вкусове, който са неповторими и моменти и хора. Отмиваме ли и тях?  
   Вярвам в щастливия край повече отколкото ме е страх да не стане на подметка. Искам усещане за топъл шоколад и мирис на ванилия и канела. Живеем днес тук и сега и имаме по 24 часа  в денонощие. Аз избирам да не съм предубедена, въпреки моментите на тъга и чувствата на безизходица или апатия, които понякога ме обземат, да не ме е страх и да се опитам да приготвя топъл шоколад за щастие, за мекота и хармония, за усмивки с аромат на ванилия, мед и канела и ........А ти усещаш ли мекотата на топлия шоколад с мирис на канела и .....усмивка?

Какво искат хората? Какво? Чиста физика или просто магия или истинска любов.

Какво искат хората? Какво?
   Да умееш да виждаш хората, тяхната същност, най-добрите им черти въпреки, че постъпките им понякога са напълно не адекватни, объркващи, лишени от всякаква логика и .... Всъщност това няма значение. Важното е какво искаш ти, кого харесваш ти, с кого искаш да общуваш и прекараш живота си, стремежи и амбиции и мечти.
   Сам вглъбен в мислите си, но не и самотен, погледът се рее в простора или просто е вперен в една точка и ... усмивка, на спомен, на мечта, на сън. Самотата е илюзорна. Кога хората се чувстват самотни?
   Хора без любов, без мечти, без сънища, без души. Няма хора без души. Има хора загубили себе си и търсещи някой, който да ги намери.
   Не винаги нещата в моя живот са се случвали както искам. Не винаги знам как да реагирам, какво точно да направя или кажа.
   Двигателят на нещата е някъде другаде - в любовта, а в харизмата, в излъчването на самия човек. Любовта е в това да умееш да превърнеш момента в личен момент, да провокираш усмивка, да намериш правилния подход, да достигнеш и докоснеш нечия същност, да влезеш в "главата" в мислите, да видиш най-доброто и да го насърчиш да го развиеш, да го стимулираш, както в себе си така и в човекът стоящ срещу теб. Да си креативен провокатор на любов, да я създаваш, акумулираш и даряваш. В светът на интерактивната комуникация успяваме ли да разберем какво искат хората около нас, успяваме ли да забележим как се чувстват и да им предложим ръка или просто 5 минутки да поговорим, или предпочитаме да се заблуждаваме колко сме хуманни. А всъщност всеки сам за себе си ако се взре дълбоко в себе си, знае всички отговори даже и на всички бъдещи въпроси, знае правилната реакция и точните думи на всички бъдещи събития .... просто трябва да изключиш мислите, защото пречат да чувстваш, да усетиш хората около теб. Не можеш да достигне до човешката същност с анализ на това какво хората говорят или какво мислят или как реагират, защото действията на тези уж същества на логиката, са водени от лични емоции и не могат да бъдат адекватно обяснени. Няма как и да влезеш в ничий други обувки. Единственото което можеш да направиш е да чувстваш.
   Усет, интуиция, емоции разтърсващи те до мозъкът на костите ти, улавяйки ги чрез вибрацията на въздуха помежду ви - чиста физика или просто магия или истинска любов.

... две напред, една назад ....

   Бягам ... от себе си, от съдбата си, .... от това, което е писано да се случи, а мога ли?

   Вярваш ли в съдбата? Вярваш ли, че има неща, които стават доброволно или доброзорно и не можеш да избягаш от тях? Или вярваш само в човешкия фактор и сила, че само и единствено от теб зависи какво ще последва ....

   Човек може да променя нещата, които не му харесват. Има силата да кара нещата, да се случват или да не се случват.

   Съдбата ни зависи и се определя от решенията, които взимаме всеки ден. Хубаво е да можеш да извличаш поука от миналото, да мечтаеш за бъдещето, но да живееш в настоящето. Ако знаеш какво ще ти се случи утре и това не ти харесва, със сигурност ще се опиташ да го промениш, да го спреш. Но кагато дойде момента "утре", момента на взимане на решение, ще избереш точно това, от което искаш да избягаш, въпреки обстоятелствата и страничните фактори. Странно нали! :) Защо в момент на избор, колкото да е премислян и отигран, в стремежа си да вземем най-доброто решение ние избираме нещата подсъзнателно, съдбовно, разумно и емоционално. Объркано, нали! А дали е правилно? В момента на избор това ти се струва най-верния път. Няма най- правилно. Избираме точно това, което трябва, от което се нуждаем, за да сме добри!

   Доверявайки се на интуицията си знаем, че така трябва. Това е моят път и ще го извървя, защото така трябва. Усвоявайки всички житейски уроци, изживявайки радостите и скърбите си, ставаме по-добри!

   Има неща, които трябва да се случат, неща които се случват и са знамения, такива, които са предпоставки и неща които са само последици.

   Приемайки всичко с усмивка, макар и понякога през сълзи, долавяме с шестото си чувство поредното "трябва" и продължаваме напред.

   Остава и правото на избор. Ти избираш! Единственото, което можем да изберем е нашата усмивка ... и "предай нататък". Доброто трябва да започне от някъде. Защо не от мен? Защо не сега? :) ..... макар и да избираме това, от което бягаме ...

Бъдете добри!

Можеш ли да повярваш?

   Аз вярвам. Вярвам на хората, в доброто, че има смисъл. Лесно ли е да повярваш? Какво е вярата? Вяра "е даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат." С липсата на вяра се обричаме да живеем в един свят, лишен от добродетели, подлагащ нещата винаги на съмнение. От кое повече ни е страх? Да не бъдем излъгани, да не изглеждаме отстрани като наивници, да повярваме в нечия химера, да дадем "капчица" надежда, нов шанс, да осъществим нечия мечта или от това, че никой не би повярвал на нас така безрезервно. Но и да ни повярват, ще вярваме ли в това, че наистина ни вярват? И разбираш, че не можеш да искаш някой да вярва в теб, след като ти самият си от " неверниците". На всеки му се е случвало поне веднъж в живота си да е от другата страна. Би ли повярвал, ако знаеш, че да ти вярват на теб зависи от това дали ти си повярвал там някъде, на някой, някога си? Естествено не става дума за безсмислици и безумия - излагащи на риск човешкия живот, финансови и морално неетични, подлежащи на санкции и наказания от законодателството. Замисляме се само когато сме наранени от липсата на доверие и тогава сме готови на всичко, молещи и пълзящи за милост, за поглед изпълнен с вяра, за прегръдка на доверие, за искрена усмивка.  Първо трябва да дадеш, за да получиш или първо трябва да вземеш и след това да помислиш дали да върнеш жеста? :) "Свят от неверници" акумулиращи агресия към себеподобните си, защото не могат да видят доброто което ги заобикаля, общуващи само с други агресори.

   Аз вярвам. Вярвам в доброто макар, че си имам "едно на ум", продължавам да вярвам....... :), че го има тук и сега, вътре в мен и теб, във всичко наоколо и отговарям на твоята усмивка и твоята агресия по един и същи начин, с моята усмивка. 

             "........ от гледна точка на човек дал втори шанс и не получил такъв .............."

Ти от кои си?

      Има хора, за които реалността е по-лесна, такива, които превръщат живота в приказка, човеци които трудно се справят със света около тях и такива трудно разбиращи себе си. А ти от кои си? Всичко това се формира от способността ни да взимаме решения за живота си и да си носим последствията за тях - добри или лоши. "Бързите" взимат решения на момента, понякога си изпреварват акъла с приказки, "бавните" планират нещо с години и често не се случва според плана им, а къде е златната среда? Да преброим до 10.  Много от хората, в стремежа си да вземат най-доброто решение, други пък от страх породен от отговорността, не взимат никакво решение. Липсата на избор и съответно на решение е едно статично замръзнало във времето положение, което на практика в много случаи е много удобно, особено за печелене на време и изчакване на по-добри времена и възможности. Но няма развитие, нищо не се случва, отлагаме момента, надявайки се, мислейки, че заслужаваме нещо по-добро. Винаги има по-хубаво от най-доброто. Въпросът е да усещаме чувството за принадлежност, осъзнавайки нашето място на сцената. Приказка, повече или по-малко .... си е нашият спектакъл.

     Коя стратегия е правилна за да оцелееш плавайки по реката "живот"? Аз винаги постъпвам на обратно, на общоприетото "правилно" - не казвам, че така е правилно :) Просто обичам "нещата да се случват" добри или лоши. Научих от един мъдър човек, :) следното:" ... когато нещо се движи по течението, ще ти е много трудно да го спреш, а още по-трудно да обърнеш посоката му на движение, затова направи точно обратното - засили го, така рано или късно ще спре само ... "

     ..... следва продължение ......

      

Може ли различното да е обикновено?

        Може ли да приемаме това, което е различно от нас? Опитваме ли се да разберем? Или предпочитаме да го сменим, това различното с нещо познато, обикновено познато, или налагаме волята си упорито в стремежа си да го променим и моделираме по наш образ и подобие? Това би била една голяма деформация за "различното". Ще го харесваме ли тогава? Нима не го харесахме защото около нас беше твърде обикновено и това "различното" ни даде сили и зареди с адреналин, показа ни именно, че всичко е различно. Необходимо ли е всеки път да съдим? Всичко е различно, всеки е различен и прави нещата в живота си по негов си начин - уникален. Различното плаши. Не го познаваме, не можем да го предвидим, защото всеки път е различно ... и така всички наши планове отиват "зад борда". Да не е лесно да си различен, не е лесно да си с "някой различен". Винаги има уловка, а с "някой различен" имаш чувството, че всичко е уловка. Дали? Не, просто не контролираш ситуацията, хората и събитията. Опитваме се да поставим "различните" в някакви рамки, в нашите релси, та нали сме убедени, че дават резултат. Какво се постига? Създаваме ли ефекта на пеперудата? :) А когато погледнем нещата от "малко по-високо" разбираме, че всичко това е безумие и по свой начин детски наивно. Това,което съм "АЗ" или "ТИ" е нещо уникално и никога няма да се повтори във времето и всякакви рамки и ограничения губят смисъл. Не е толкова драматично, а е толкова опростено. Гледам света с усмивка и е различно :)